Местоположение и географска характеристика:
Голяма Чинка е село в Южна България. Намира се в Община Крумовград, Област Кърджали. Отстои на 285 км югоизточно от столицата София, на 44 км в същата посока от Кърджали и на 14 км югозападно от Крумовград. Землището на селото граничи с това на селата: Метлика (на север), Кандилка (на изток-североизток), Тополка и Лещарка (на юг) и Малка Чинка (на запад).

Село Голяма Чинка е разположено в източните разклонения на Стръмни рид от Източните Родопи, на 355 м над. вис. То е от пръснатия тип селища – състои се от няколко махали, отдалечени една от друга. Това са: Централна махала (средището на селото), Дражинци, Маково, Житница, Тетра, Страка, Овчарци, Белчовци и Църковци. Централната махала е разположена най-ниско, в котловина, през която тече пресъхващата през лятото река Елбасан дере, ляв приток на р. Крумовица.
Релефът в района на Голяма Чинка е полупланински и хълмист. Най-виокият връх в околността е намиращият се северозападно от селото Асар тепе (569 м.), на който се личат останките от стара крепост. Хълмовете са обрасли с ниска храстовидна растителност и по-малко с широколистни и иглолистни дървета.
Селището попада в преходно-средиземноморската климатична зона. Зимите са сравнително меки, а летата - продължителни и горещи. Почвите са излужени канелено-горски.
Местните природни условия благоприятстват за оглеждането на тютюн, който е основна селскостопанска култура и главен източник за препитание на местните хора.
Населението на Голяма Чинка към 2014 г. наброява около 200 жители (постоянно живеещи), а тези с постоянен адрес са 1 000. Голямата разлика може да се обясни с двойното гражданство на голяма част от жителите, които след 1989 г. се изселват в Турция и реално днес живеят там, но когато дойде време за парламентарни избори, те се връщат в родното си село, макар и за съвсем малко. Всички жители на Голяма Чинка се самоопределят като етнически турци и изповядват исляма.

История:
Районът на днешното село Голяма Чинка е населяван от дълбока древност. Първите известни обитатели на тези земи са траките. Потвърждение за тяхното присъствие са останките от тракийска крепост, намираща се на върха Асар тепе (от турската дума Хисар – крепост, а тепе – връх).
Крепостта е разположена в най-високата част на възвишението, на около 500 м северно от махалата Белогъска на съседното село Рибино. Тя има формата на неправилен четириъгълник, наподобаващ трапец и размери: западната крепостна стена има 60 м дължина; северна стена - 130 м (неразрушената ѝ част е 27 м); южната - около 140 м (остатъкът от нея е дълъг 25 м) и източната – 20 м. Тракийската крепостна стена е запазена на места, като на височина достига до 0.60 м, а дебелината ѝ е 2,30 м. Начинът на нейния градеж е различен от този на стена, надграждана в по-късен период. Камъните са поставени един върху друг, без да е употребен спойващ разтвор, което е характерно за тракийската строителна култура. В североизточната част на крепостта в скалата са издълбани гнезда за хромели. Непосредствено над тях се очертават две заравнени в скалата площадки, наречени „Столовете“.
По всяка вероятност през тракийския период на Асар тепе не съществува само крепост, а и укрепено селище. Наличието на хромели и изобилие на фрагменти от битова керамика, срещащи се навсякъде из терена, са все преки доказателства за съществуване на жилища. Намиращата се в крепостта тракийската керамика представлява дебелостенни късове с тъмносив цвят. Глината е непречистена и примесена с едри песъчинки., а украсата се състои от врязани геометрични мотиви.
Каква е била съдбата на тукашната крепост (поселище) след анексирането на Тракийското царство (45 г.), не е известно, но отсъствието на римски градежи свидетелства, че след влизането на Родопите в границите на Римската империя (в провинция Тракия), вероятно скоро след това, укреплението е разрушено и не бива възстановено, за разлика от много други тракийски крепости, преизградени от римляните. Така, крепостта запустява в продължение на векове, навярно с някои близки селища.
Тракийската крепост се използва отново през средновековието, когато контролира движението по долината на река Елбасан дере. Тогава тя е преизградена с триъгълна форма, като крепостните ѝ стени се строят от частично обработени камъни, споени с бял хоросан. Запазени на места легла за сантрачи, подсказват че за по голяма здравина в градежа са използвани дървени греди. Днес най-добре запазената средновековна стена – западната има оцелял фрагмент с височина от около 1,20 м. Другите две стени, североизточната и южната са сринати почти до основи и сега представляват валове и каменни разсипи по склоновете. Входът на крепостта е от към най-достъпната страна, от северозападна посока. И сега, в руините на северозападната стена има проход, през който може да се проникне във вътрешното пространство. Постройки е зад северозападната стена и около мястото, където североизточната и южната стени се събират. И при техния градеж е използван бял хоросан, парчета от който сега могат да се видят сред нападалите камъни. На участък зад североизточната стена, където скалната основа е оголена, се виждат две изсичания в скалата с полукръгла форма. Навсякъде по повърхността се намират фрагменти от средновековна строителна и битова керамика.
Паралелно с крепостта съществува средновековно селище. Местонахождението му се определя приблизително в границите на днешното Голяма Чинка – централната махала. Към същото селище принадлежи средновековна църква, чиито зидове се разкриват в средата на XX в. при изкопаване на основи за местното училище. До последното се намират няколко средновековни некропола, също принадлежащи на посоченото селище.
Изхождайки от наличните данни, се разбира, че Голяма Чинка е старо селище със средновековен произход. Наличието на християнски храм свидетелства, че старото коренно население е християнско, а по етнически признак – българско. Последното твърдение е безспорно и научно доказано. Българската народност в Родопите се  формира още през IX век, в резултат на продължителното съжителство на траки и славяни, и не без участието на българите, които играят обединяваща роля. През 837 г. славянското племе смоляни вдига въстание против византийската власт (дотогава Родопите влизат в границите на Византийската империя) и на помощ се притичат български войски, начело с кавхан Исбул. Вследствие, цялата Родопска област и Беломорието са присъединени към България, където остават до края на X век, когато започва покоряването на българските земи от Византия. По-късно, след възстановяването на Втората българска държава (края на XII в.), Родопската област преминава ту във византийски, ту в български ръце.
Не известно какво става с тукашното селище след завладяването на Родопите от османлиите (1371-1373 г.), при което родопското българско население оказва упорита и отчаяна съпротива на нашествениците. Възможно е още при самото превземане на Родопската област, селото да е разорено и населението му да е прогонено, а на негово място да са населени колонисти, но това е малко вероятно. По скоро трансформацията на местното население в етно-религиозно отношение е резултат от дълъг процес, какъвто се наблюдава на много места из българските земи. Обикновено това става по икономически причини (или насилствено), тъй като османската власт облекчава с данъци мюсюлманското население, при което християни (българи) приемат доброволно исляма, а след това, с течение на времето, променят и националното си самосъзнание. Помохамеданчването на местните българи трябва да е станало по-късно, защото османските данъчни регистри по категоричен начин показват, че до средата на XV век цялото население в Родопите е българско - християнско. Точен отговор на тези въпроси може да се даде само след провеждането на задълбочено научно проучване (археологическо, генетично, документално и др.) в района.
Първото масово помохамеданчване в Родопите става през 1515 г., по времето на султан Селим I.  Но тогава то обхваща предимно Източните Родопи (на север от р.Арда), които влизат в санджака Чирмен. Според списъка на джелепкешаните (пастирите - скотовъди) от 1576 г.  основна част от населението в областта все още е християнска. Регистрите от първата половина на XVII век продължават да сочат многобройно българско християнско население в Източните Родопи. Така например, съседното на Голяма Чинка, село Лещарка е описано с християнски домакинства, което предполага разглежданото селище, носещо през целия османски период името Якбасан кебир (дн. Голяма Чинка), също да има българско християнско население. Много е вероятно населението по поречието на Елбасан дере да е приело исляма по време на голямото помохамеданчване през 1669-70 г., когато според Беловската хроника „правата вяра“ (мюсюлманство) приема населението на 74 села от Пловдив до Гюмюрджина и на изток до р. Марица.
В периода XVII – XIX в. село  Якбасан кебир става известно с провеждания ежегодно в него панаир „Елбасан“. Вероятно той дава името на течащата край селото река - Елбасан дере.
През първата половина на XIX в. селото влиза във владенията на турския феодален владетел Токачиклията.
След Освобождението и по-точно, след Берлинския договор (юли 1878 г.), Якбасан кебир остава в пределите на Османската империя. В същото положение остава и след обединяването на Княжество България и Източна Румелия – Съединението от 1885 г.
Селото е окончателно присъединено към България след Втората балканска война, съгласно Букурещкия мирен договор (28 юли 1913 г.).
Якбасан кебир приема днешното си име – Голяма Чинка през 1934 г.
Голям промяна в развитието си селището настъпва след 1944 г., когато от едно затънтено село се превръща в добре устроено населено място. През този период се правят множество постъпки за неговото благоустрояване: изградени са електропреносна и водоснабдителна мрежи, по-голяма част от улиците му са асфалтирани, работи здравен пункт и т.нат.  През 1948 г. е построена просторна сграда на основно училище „Хр. Смирненски“, а в 1957 г. е основано читалище „Светлина“. Наред с изграждането на материалната база, много се прави и за просвещаването и културното приобщаване на местното население. Така по-голяма част от жителите на селото се ограмотяват и им се предоставя възможност за интеграция в тогавашното социалистическо общество. През 1977 г. населението на селището наброява 563 жители.
Трябва да се отбележи, че тоталитарното управление си има и свои отрицателни страни, които оставят отпечатък и в с. Голяма Чинка. По време на т.нар. „Възродителен процес“, който започва в началото на 70-те и продължава до края 80-те, местното мюсюлманско население е подложено на асимилация – сменят се турските имена с български, ограничава се използването на турски език, забранени са традиционни обичаи и ритуали, и изповядването на мюсюлманската религия. Впоследствие идва т.нар. „Голяма екскурзия“ (между юни и август 1989 г.), при която по голяма част от населението на Голяма Чинка се изселва в Турция (общо около 360 000 души за цялата страна). В резултат, достигащото в края на 80-те години близо 1 000 жители селище, почти обезлюдява. Последствията от тези събития тегнат и до ден днешен.
Днес животът на селото се крепи от малкото завърнали се от Турция местни турци и от останалото тук население, което в голямата си част е застаряващо. Основно препитание продължава да бъде тютюнът, но изкупуването му на престъпно ниски цени обрича хората на мизерия. Отрудените селяни са без угледно лъгани и използвани от политиците.
А иначе, прекрасната природа наоколо, която благоприятства за развитието на екологично селско стопанство и на туризъм, и наличието на културно-исторически обекти, са все предпоставки за обещаващ просперитет на селището и региона, но.......



Източници:
1. Балкански, И. Опис на крепостите в Крумовградско. Известия на музеите в Южна България. Том I. 1975 г.
2. Енциклопедия на България, т. 2, изд. БАН, 1981 г.
3. В описанието са използвани снимки от архива на Димитър Димов